Непрочетено писмо, singular.

  Всичко започна не-точно-както-започва всичко обикновено. Поне аз обичам да си мисля, че обикновените работи по необикновен начин ме подминават.

  И затова започна с едни генетични комбинации и материални блага. За първото ни бяха нарочили още като ме опознаха, а второто беше рицарското звание, което му се полагаше, ако ме нарани душевно. Той го намираше за жалка история и благородно твърдеше, че не е меркантилен тип.

  Веднъж, още преди първата ни среща, ме запита дали съм преценила, че не го очаква блестяща писателска кариера и поради тая именно причина няма смисъл да ме кани повече навън/вътре. Не му обясних, че тайно се надявам един ден да сме колеги писатели, а само почти го поканих на среща на границата между навън и вътре, за да имам авторитет пред себе си и чиста съвест пред Вселената.

Почти-поканите са измислени, за да ги подадеш небрежно и дипломатично, след което да ти подадат една истинска такава, съвсем в реални мащаби. Така и стана, според протокола и само с малко обърканост. Не си спомням датата, но по всяка вероятност е крайно възможно да е било между сряда и петък на обяд преди 5 години.

Закъснях 40 минути, аз винаги закъснявам. Никога толкова, там надминах себе си. Той ме чакаше упорито и прецених да бивам симпатична, вместо да търся идеята Защо. Занесох му шоколад за компенсация и се надявах чрез него не само да изкупя греховете, ами да му кажа и толкова много неща, много, включително…

...как смъртта на една катеричка би могла да бъде голяма драма и той ще оцени благодарение на изпипани саркастични нотки всяка стъпка от развитието на действието;

...как всичкият онзи джаз от 12-а дата на онзи месец в онази алфа така ме беше омагьосал и оттам насетне притежаваше пинеалната ми жлеза в пълното ѝ (не)развитие, заради което бях имунизирана и неспособна да генномодифицирам с повече от непознати;

...как червените чушки невинаги са люти и съм благодарна, че споделя моето чревоугодничество;

...как се оглеждам до ден днешен в строежа, и не само в този на молекулите;

...как любовта по поръчка е висша номенклатура, за която се плаща, а аз, подобно на него самия, не съм меркантилен тип.

Последното му напомних на един концерт и бях уверена, че едва ли знае как именно той ме научи на този къс от споделения албум.

  Каза ми, че хората вече не умеели да пишат добри писма. Обещах, че ще му напиша перфектното. Поисках адреса в Стара Загора и така и не изпратих никакъв хартиен носител в такава посока. Бях твърде притеснена, че ще го разочаровам откъм перфектност и никога повече няма да вярва в сгушени около светофарите мечки, впоследствие ще се паникьоса и – още по-лошо – ще спре да вярва и в милата Лилия, която, макар и за тотално кратко и непорочно време, олицетворяваше личност, способна на мисловно-лирическо съвършенство.

Пасувах.
Той си намери нова Лилия, която очевидно не беше перфектна и за да поправи това, смени фамилното ѝ име със своето. Сега са еднакво перфектни.

Уважавах го до точна такава височина, че притежавам скрита мотивация рано или късно да изпратя писмото – онова, безгрешното.

Загубих адреса и ми остана само позитивната мисъл, също и факсовете.

Така и го изпращам.

За авторитет пред себе си и чиста съвест към Вселената.