Velvety coffee with bubbly froth

Takes time to know one, and sometimes takes music
Lyrical island surrounded by the sea of tranquility
A single intersection lacking humidity, eyes and areas
And the voices - there always must be voices
Overlapping is never the best option
But fucking over is constantly the only one
So far we've played all the records
And accompanied them with pastry shops

One is always allowed to spoil oneself with sweets

No wonder we talk dirty
While illuminating the world

     

Страст. Based upon bass.

                                                         

Отварям вратата, а стаята ухае на любов.

Непременно ще се подхвърлят като критичен довод причините да кривя по тази окръжност темите ми. Мога само да подостря молива и да нарисувам една смразяващо чаровна усмивка. Може и да е моята. Хич не смятам да се обяснявам, прекрасно съм наясно и със седемте хипотези, които се разглеждат като потънали в характера ми. А аз си го познавам по-раздвижено сякаш и не е необходимо да казвам как доста добре се знае защо се стига дотам, че да се тълкува по неидентични пътеки личното ми пространство.

Патологичното го задържаме и слушаме повечко музика.

За стаята говорех. Правенето на любов е като сладък сън на лилаво-зелен хамак по тропическите райони: вълшебно. Вълнуващо ми е, измушвам се от нощницата и дърпам върху себе си завивката. Искам към снощи да се рея мислено, към Тропиците. И тая нощ падат капки от дъжд на покривите, вятърът дори предразполага към горещи моменти на отворен прозорец. Нямах навика да спя без дрехи, сега се чувствам извън предела на кожата си, ако ми се наложат. Припадам в прегръдки и попадам плътно. По микрочастици е приближено пространството и всичко перфектно пасва. Главен архитект на съвършенството, с такъв някакъв разговарях. Ефирът е вечен, не се превръща в други стихии, но разчупените линии преливат една в друга и после обратно, с тях и чудесата на екстаза, изпълнен като игрален филм на театрална сцена в едно действие. Без публика, само ние. В живота ни не липсва драматизъм именно заради тази възбуда, която чувствеността нагрява и стените стават тънки за приглушаване на еротиката. Осъзнаване, че принадлежиш на някого преди още да си го поискал. А поисканото носи орхидеи с вкус на плодова торта или торта с вкус на плодови орхидеи. Всичко от горящи свежи, такъв похот, че чак е горещо. Бележка под линия за Малкия принц и опитомяването. Помня неопитомената причина, поради която те привличам, и ще продължа да ти я предлагам заедно с тялото ми, защото и ти усещаш магията. Билкови тотеми, сама ги рисувам с прозрачно мастило.

Мастилото омиротворява като целувка. Колко искам още целувки. Разливаш ги в детските ми формички за течен млечен шоколад. Как те обичам - намери им приложение и сега, когато съм вече голяма и толкова абсолютно твоя. Конспиративна теория на влажна територия, в нея ти определяш темпото. Така красиво ти вярвам и своеволно се забърквам, че не е възможно да съм се объркала. Съблечени са и твоите мисли, давай да познаваме вкусовете. Вече съм убедена, че научно не са открити всички сетива, но и тях разпознах в мокротата. За да не ги забравя, ти ги изсмуквам от устните и обратно от там се заливат към рамото ми, и то разобличително попаднало в дебрите на висшата физика. Центриране към таванската мрежа и вече те водя в резултата. Нарочно ускорих преди финала.

Реванши - не. Продължения. Тайна градина, отнесена от вихъра. Енергията не познава покой.

Higher state of consciousness

Слънце по време на дъжд. Време, в което прозорците се чупят, а филмите се разтварят широко. Когато абстрактното е абстрактно, включвам го в описанието за себе си. Когато абстрактното е твърде абстрактно, магнитите се отблъскват и почват стремглаво да се разтичат като на Дали часовниците и дизайнерските котки.

Афишираме широка приемственост, а непосредствено ставаме нелепи и временни, така функционира човешкият мозък. Говорим си глупости, защото се страхуваме. Поне отчасти. Парадираме. Процентите сиво ще бъдат превеждани, а нюансите - изживявани. В миналото и на мен ми изникна идеята да ги превеждам, но липсваше тогава самочувствието, сама не се чувствах, затова посветих другите две категории на изживяване. Намесваме се за отдръпване, докато с голи издрани ръце разгадаваме заповеди, опорно спираме вълните и обратно на изток ги насочваме за половинчато спасение. Не вярваме, че така се опазваме от гръмове и мълнии, но сезонните бедствия са също толкова непосредствени и будят стихийно съмнение. Ядем био храни, ползваме био кремчета за уморени очи, градим био връзки. Забравили сме семплотата на нещата и факта, че понякога имаме нужда не от нахут, а от сандвич с пуешко филе и много майонеза, все не от леката. Здравословни сме, за да живеем по-пълноценно, което като съвет е скъпоценно, дали.

Ех, тоя Дали. Вървим си ние, свиваме, а той ни гледа с щипка въпросителност от паднала бариера на морал и високи стратегии. Завлачените крачки ни спасяват от чужди погледи, но какво ни спасява от нашите собствени? Подвеждаме под неадминистративна отговорност разните височествени нищожества, крещим и опонираме. Не разбираме, че брегът приютява яхтите, както блогът - интересите, а не самото море. Гледаме на карти с картини от Рая на кафето. Всяка голяма криза си има втора цедка, но надцакването се брои като фатално, ако не намерим розовите пера и прозрачно мастило със скоростта на скейтборд под наем. Съществуват.

От много сълзи се обезводняваме и пием количества вода за разграждане на минерални решетки. Водата - от кристални чаши. А на брега, при яхтите, не е питейна. Само красива, подкрепяме идеята идеално да хармонизираме с природата. Нека не забравяме също, че от време на време договорът ни за наем не е безсрочен. И мир: променяме почерка. Аз моя промених отдавна. Като си позволявам да бъда разпиляна, и него разпилявам. По чудо пак е подредено. Само никога не проумях как се разпилява човек сред човеците.

"Как се става прозрачен и какво е да обичаш по свой си начин."
И по този начин става чиста сутрин, а даже не обръщаме внимание откъде е изгряло слънцето.
Коментираме. Констатираме. Балансираме. Абстрахираме.
А слънцето обикновено залязва на запад.

Yachting

Do you remember

When it was only giggles

And all we needed
Was more laughter

Now - we're talking Money 

Wine&Dine; Less Colours

The missing parts

Diversion

I somehow replaced you 

With a nail polish in teal colour

Your room 

Was always bright:full to me

Put the pajamas from Crawley 

And try to speak in Italian

Languages and peanut butter

A soul cooking channel 

With online support team

Believe me, I prefer flower prints

And all you need is counting

Now - I need new speakers

But you can always turn down the volume

If all you need

Is laughter

Непрочетено писмо, singular.

  Всичко започна не-точно-както-започва всичко обикновено. Поне аз обичам да си мисля, че обикновените работи по необикновен начин ме подминават.

  И затова започна с едни генетични комбинации и материални блага. За първото ни бяха нарочили още като ме опознаха, а второто беше рицарското звание, което му се полагаше, ако ме нарани душевно. Той го намираше за жалка история и благородно твърдеше, че не е меркантилен тип.

  Веднъж, още преди първата ни среща, ме запита дали съм преценила, че не го очаква блестяща писателска кариера и поради тая именно причина няма смисъл да ме кани повече навън/вътре. Не му обясних, че тайно се надявам един ден да сме колеги писатели, а само почти го поканих на среща на границата между навън и вътре, за да имам авторитет пред себе си и чиста съвест пред Вселената.

Почти-поканите са измислени, за да ги подадеш небрежно и дипломатично, след което да ти подадат една истинска такава, съвсем в реални мащаби. Така и стана, според протокола и само с малко обърканост. Не си спомням датата, но по всяка вероятност е крайно възможно да е било между сряда и петък на обяд преди 5 години.

Закъснях 40 минути, аз винаги закъснявам. Никога толкова, там надминах себе си. Той ме чакаше упорито и прецених да бивам симпатична, вместо да търся идеята Защо. Занесох му шоколад за компенсация и се надявах чрез него не само да изкупя греховете, ами да му кажа и толкова много неща, много, включително…

...как смъртта на една катеричка би могла да бъде голяма драма и той ще оцени благодарение на изпипани саркастични нотки всяка стъпка от развитието на действието;

...как всичкият онзи джаз от 12-а дата на онзи месец в онази алфа така ме беше омагьосал и оттам насетне притежаваше пинеалната ми жлеза в пълното ѝ (не)развитие, заради което бях имунизирана и неспособна да генномодифицирам с повече от непознати;

...как червените чушки невинаги са люти и съм благодарна, че споделя моето чревоугодничество;

...как се оглеждам до ден днешен в строежа, и не само в този на молекулите;

...как любовта по поръчка е висша номенклатура, за която се плаща, а аз, подобно на него самия, не съм меркантилен тип.

Последното му напомних на един концерт и бях уверена, че едва ли знае как именно той ме научи на този къс от споделения албум.

  Каза ми, че хората вече не умеели да пишат добри писма. Обещах, че ще му напиша перфектното. Поисках адреса в Стара Загора и така и не изпратих никакъв хартиен носител в такава посока. Бях твърде притеснена, че ще го разочаровам откъм перфектност и никога повече няма да вярва в сгушени около светофарите мечки, впоследствие ще се паникьоса и – още по-лошо – ще спре да вярва и в милата Лилия, която, макар и за тотално кратко и непорочно време, олицетворяваше личност, способна на мисловно-лирическо съвършенство.

Пасувах.
Той си намери нова Лилия, която очевидно не беше перфектна и за да поправи това, смени фамилното ѝ име със своето. Сега са еднакво перфектни.

Уважавах го до точна такава височина, че притежавам скрита мотивация рано или късно да изпратя писмото – онова, безгрешното.

Загубих адреса и ми остана само позитивната мисъл, също и факсовете.

Така и го изпращам.

За авторитет пред себе си и чиста съвест към Вселената.

Пъстротата е задръжки

На балкона при родителите ми винаги е повече слънцето. Някога нямах търпение да се изнеса от него; заблудена за света и все още дете; сега съм само все още дете.

Като се сгуша в полите на терасата и не ме вижда никой, този етаж е просто уютен. Наскоро баща ми боядиса частични елементи в сребристо. Странно е, той не боядисва. Говоря си с въображаеми плюшени мечоци. Приятелска драстичност. Трябва и аз да боядисам перваза.

Марсалата е цветът на 2015 г. Колко е готино, че всяка година си има цвят! Непрестанно се чудя дали не забравям умния си телефон на излизане от вкъщи. За цветовете мисля по-рядко, по-непостоянно. Един цветен калъф пролет не прави, година - още по-малко. В ония времена, в които нямах пари да купувам цветове, бях по-щастлива. Там сама си ги рисувах.

Допивам кафето на сребристия балкон и излизам. Днес ще рисувам. Без телефон, оставям го. Прати ми цвят по въздуха и обещавам, че ще те срещна.

Turkish Delights

A kaleidoscope in black in white 

How many times do you use those white lies 

On a daily basis or before breakfast

While you tie your shoe laces 

To match a preppy outfit?

I like to bring an additional pair 

Just in case I talk too much

I like the smell of rain. 

Sometimes rain smells like watermelon

All you have to do is keep typing 

Until they look quite similar

I believe every personal summer 

Is obsessed with watermelons

Every white colour can be iridescent