Щастие в чисто, сурово, примитивно, вулканично състояние.
Ако цитатът ви харесва, то обезателно трябва да знаете, че е на Ян Самюел.
Мои са само сетивата.
Край на въведението.
Рано или късно, но със сигурност. Все шест дали ви е набивано да гледате тайни, или сте взели решение да съществувате позитивно настроени. Или Няма Не.
При наличие на любов в любовта огледалната комбинация се внедрява акупунктурно във всеки слой на мускули и тъкани. Представете си принципа на жанра с екшън&фантастични елементи, при който жанр под кожата на силния герой бива добавена чужда, отчуждена материя. В някой момент той се научава да живее с нея, което води до това да я приема. В други се налага да умре или да намери сходно силен герой, който се оказва Mr Right Place at the Right Time.
Денят ми беше пожелан лилав. Събудих се от звуци на телефона. Огледах се в лилавата стая и бавно плъзнах крак под чаршафа. Като да проверя нещо. Бързо проверих обаче и кракът лениво изпълзя обратно. Потърка се в леглото. Липсваше ми нещо, което ми се щеше да докосвам. Това е положението - когато тялото изпитва желание, разумността и задачите на дневен ред не представляват нищо повече от странични фактори. Кракът пошари още известно време. Взаимодействието между плат и плът ме вкара в унес с притворени очи. Загубеност от най-висока степен. Тогава ме огря мисълта за сутрешното слънце. Ако чезне идеалният вариант, търсим алтернативи. Крайно време е да спра да спя с плътно спуснати щори. Обичах лъчите да ме галят по муцуната, това го помня.
Чаша силно кафе със слабо мляко, изпита почти без дрехи в леглото. Няма нищо по-обаятелно, освен свежестта на секса за добро утро. Може би.
Добрата цветарка знае точно кои 28 цветя да напасне едно до друго за внушителен букет на някоя дива и щастлива абитуриентка с инкрустация на декоративни камъни по роклята и екзотична шарка по вътрешната страна на тока. Изкуство?
Правилна комбинация.
Сега да се сдобия с моята.
Докато хладна вода на шепи летеше към лицето ми за събуждане и на кожата, реших да се върна обратно при възглавниците и слънцето. Извини ме за причиненото неудобство, Свят, но те моля да започнеш днешния ден, без да ме пришпорваш. И особено ценните кадри имат нужда от изгубване в превода понякога.
Точно когато отнасях за пореден път в ярки мечти, обаждането ме върна към реалността. Странно е, но участъци от действителността при мен се сливат 1:1 с части от мечтите. Усещам, че правя грешка, още гледайки повече към мечтаенето.
Наоколо е светло.
Да му благодаря би трябвало, но да не вземе прекалено много да се възгордее. А гласът все едно че се трупа в мен и се трансформира в положителност, която се усвоява от моя организъм и се освобождава постепенно през целия ден. Белвитите с мизерните им 4 часа пасти да ядат.
Ммм, пасти. С баварски крем и кленова глазура. Кус полет към седмото небе. Къс, прощавайте. Грешка на езика. Като се отдам на сладкото и се прехапвам неволно.
От мека, динамична до остро груба. Такава е семантиката на една сутрин.
Дъждовните петъци
Са като широки бездни, в които въображението тече на тънки струйки по набраздени улици.
За да се спасиш
Не ти трябва аеродиум,
А комерсиални самоубийства от последния месец и четирима герои, които си играят с промените.
Очите се отварят от сутринта.
Махам се от града
И отивам там, където не можеш да ме критикуваш, защото да крещя на воля е признак на воля именно.
Дали вятърът по въздуха
Идва самичък, или ние предизвикваме атмосферата?
Любовта идвала сама.
Когато порасна
Ще бъда щастлива бизнес артистична дама с купища чанти, които ще подреждам по марки
И въпреки това тайничко се надявам
Да пия сутрешното кафе
На веранда.
https://www.youtube.com/watch?v=z4xY7WoZyP4
It was the most intense soul orgasm I've had in months.
I was pretty sure it meant something more.
That night I couldn't go to bed. I wandered in the darkened apartment thinking about excuses and alibis and what happens if we run out of those. Was vision therapy finally paying off or have I spent so many hours discouraging myself from being so impassioned about life that now I only floated?
I heard my thoughts ruining the atmosphere in the living room just like a big black dog barking for a mediocre thriller, slash, horror movie. Given my lifelong search for romance, you can imagine the size of the bone I wanted to pick with that animal.
Just when I was about to take my earplugs, the dog stopped barking. It lied right next to me on the floor and started talking...
Who says talk is cheap when we pay outrageous phone bills, we overestimate phone sex and we even buy Bluetooth kits in order to spend some more time talking. And that's only the digital age, my friend. Sometimes it takes a lot more than a phone bill to pay for cheap talking. Sometimes you need a whole life of punishment for a simply loving, slash, sex phrase. Sometimes even that is too expensive.
Women want to be touched. In their fantasies - by university professors, firemen, Robert Downey Jr. In real life, by the boyfriend or the boy-friend next door. What we don't really realise is that occasionally a luscious chocolate cake needs a large quantity of banana milkshake with a pink straw for a better taste. That's when the real touching begins.
You can touch my soul and I can touch your fly.
I suggest we stop talking when all the touching makes an emulsion.
Nothing compares
To your first cup of coffee this Monday-after
To your first rueful laughter
And when your first drum and bass party began;
To your first love life teaser
To your first perfect kisser
And your first lickerish time with a new man;
To your first time ever.
It's tricky to put together.
Dazzling version of my own scenario, always slightly out of reach.
And we've reached
The stage of our lives where we need a new creative flair.
Is it only fair
That journeys end in lovers' meeting?
Two more thoughts and both so creepy.
Right on cue - magnetic hop of universal forces
Piano loop that magic causes.
Une part de bonheur dont je connais la cause.
И един прекрасен ярък спомен от лятото миналата година, отвеждащ към цветния балкон на втория етаж. Закуска със свежи череши, набрани преди малко от дървото в двора. Така и не си спомням къде точно беше то като чисто визуална локация. Бях твърде заета да поглъщам всеки облак. Трябва да отида отново - да систематизирам, да си припомня. И тия птички. Как намериха да музикализират точно утрото.
Умирали сами.
Всичко друго, но не и сама се усещах тогава.
Съкровена привързаност, трудна за определение, навярно по-скоро емоционална, отколкото рационална. Нима тя не е най-приятната. Споменът ме връхлита изведнъж, съвсем спонтанно, докато сладко хапвам кисели портокали в леглото. Едно от малкото удоволствия за втория вторник на месец февруари, портокалите в леглото. Имах добър приятел, който свързваше Коледа и мен с портокали и канела. Вече нямам този приятел. В купата, изоставена на нощния шкаф, има още портокали. Канелата е в кухнята.
Четох интересното становище, че изблиците на страст трябва да се контролират, защото съществува съответствие между духа на човека и Природата. Пуснете се да ми вярвате сляпо, че във вълшебната сутрин, към която ме върна среднощната консумация на плодове, между двете вилнееше пълна хармония. Пълна, изящна, а в същото време натоварена с ужасяващата мисъл, че скоро черешите ще бъдат изядени, слънцето ще се възползва от привилегията да ни погледа отвисоко и дори да ни зареже в израз на безинтересност, птиците ще са оставили двора без компания, а на тяхно място ще се чува тъжно ръмжене, с което автомобилът опитва да скрие вика "Чао, хармония!"
Възможно е аз да опитвам да скрия този вик, не автомобилът.
Така и не изядохме черешите. Но оставихме двора и прилежащите към него цветя и без нашата компания. Чудя се обаче защо беше нужно неизбежността на заминаването да ме дебне дори още там, сутринта, на втория етаж. Трябваше да ме остави да поседя и да помечтая. Тогава може би щях да изям черешите. А и никой не е загубил от мечти, нали?
Ами, не е - я вижте Алиса. Какъв беше там случаят, да наблегнем на думата, групираща мечта и сън: независимо как е задрямала девойката, мечтите са фигурирали. И тя все се загубва в някой момент. Даже и в 3D версията.
Моята Страна на чудесата не е при черешите.
<малка стая - ала цяла:
обзаведена със чувства,
смях и радост по стените
си висят като изкуства>
Тя е навсякъде. Стига само набралият черешите да е наоколо, за да продуцира чудесата.
Вселена у мен наркотична идея. Идея, представляваща цяла Вселена.
Ръчна изработка за закътана личност. Да не се излага на пряка слънчева светлина и да се съхранява с много обич.
Време е да доям портокалите. А утре за закуска - мечта/сън/спомен за череши. Съкровищата са пред нас, само още не са се събудили.
14 февруари 2012
Безумни глупости или разум вместо тъмна бира. Било спорно дали колкото е по-тъмна бирата, толкова е по-силна. Dark моментът може и да се дължи на друго.
Мащерката (Thymus - от гръцки: смелост, сила, мисъл) е тревисто многогодишно растение с наситенолилав цвят и силен аромат.
Лилавият цвят и силното ухание на мащерката привличат отдалече.
Почти всеки бивш, настоящ или бъдещ (според зависи от времето и предстоящите за обнародване закони) сравнително редовен, че и транзитен употребител на ex-известната като "Столична компания за градски транспорт" безкрайно вероятно се е натъквал в някое от превозните средства на някой пътуващ Луд.
Днес, качвайки се на спирка № 1288, попадам и аз на такъв един умствено сходен случай. Как сходен ли - ами ей така, отклонен. От тези така отклонените, че всички дами наоколо правят физиономии. Коя от страх, коя от възмущение, коя от смесицата на двете. Физиономии правят и господата. Заканват се уж. Или и те се възмущават.
Предмет на внимание е Лудият с малка второстепенна роля. Направо почти поддържаща. С цялата си лудост, съставена от ограниченост, безнравственост и безсрамност, той си говори лудите фрази, които изненадващо излизат в пълна хармония с мъртвата тишина наоколо и снега, който успява да се шмугне при всяко неавтоматично отваряне на вратите.
Видите ли, най-близката врата не се затваря докрай. Човекът, ако изобщо има право като такъв да бъде разглеждан с оглед на отклоненията, прави простичка констатация, гласяща гореспоменатата реалност: "Тая врата пак не се затвори!" Последващият етап е звучно блъскане на вратата. По-последващ е механично отправяне на 7 възмутени погледа - от тия, за които ви разправях преди малко. Плюс още толкова, обаче неотправени. Само помислени. Те са от страхуващите се.
Идва ред за лудото слизане на опасния Луд човек (?). Някакви въздишки от негова страна. След това псуване на шофьора. Карал като идиот. Не го е срам да псува, ние сме обществени. Заедно със слизането му несвързаните постъпки се превръщат в тема на броя за част от пасажерите. Нали знаете - споделената мъка - половин мъка и преливане позитивно на енергия. Жизненоважно.
Обаче да ви кажа ли, или си знаете?
Шофьорът така кандилка съдържанието на автобуса, че ни заглеждат при изпреварване. Даже много е за псуване. Не бива псуван обаче. Мъжете ги мързи. Сигурно не им стиска. Лейдита - не е красиво жена да псува. Спестяват за по-красиви ситуации. А вратата е така измислено затворена, че влизат малки засилени снежинки, които се лепят по отворените очи и усти и оставят довелият ги вятър да те перне централно в лицето. Мен ме пращеше и в краката, понеже реших да изляза по симпатично къси панталони в тон с ботушите. Не бива тресната обаче. Всеки от аудиторията е обхванат от такова прекрасно безразличие към света, че просто се мръщи на снежинките. Другите да му мислят.
Дали му мислят? Мислят му, ама и те по същия начин явно.
Защото никой не побутва вратата повече.
Возим се до края в този наситен с нелилави тонове въздух. До Края. Не сме разбрали Лудите въздишки, няма и да ги разберем. Не заслужаваме. Те са просто проявление на сложно отклонение. Умствено отклонение. От норми на общоприети порядки.
Конституция на Република България (извлечение):
Чл. 30. (1) Всеки има право на лична свобода и неприкосновеност.
Чл. 37. (1) Свободата на съвестта, свободата на мисълта... са ненакърними.
Какво е да си нормален? Да не си странен и луд. Нали? Дали? Да. Едва ли. Не.
Наречете го демократичност.
Мили деца! Мащерката придобива
светлината
на спектъра на дъгата
на очилата,
през чиито стъкла се осмелите да я погледнете!
В неделя рано не се събуждам.
По принцип.
Тази неделя станах в 9.
Знаете ли какво е да станеш в 9, в неделя, когато вали? И цяла нощ е валяло? И всичко, всичко ухае на дъжд?
Когато стана готово кафето, веднага се устремих към балкона. Много обичам аромата на кафе, и този на дъжда го обичам. А когато двете се събраха, пак се получи магийка: отлетях по облаците. Назад 2 години. Когато започна всичко. В Лондон. Не помня откакто съм се върнала от там такова вече-видяно да съм изпитала. Да ми отваря сетивата на пълна панорама.
Ето.
И там беше валежно кафето.
И изведнъж сутрешният ми тих неделен балкон беше вече тиха лондонска уличка. Адски красиво. Запалих цигара и с все блажена сила засмуках целия Лондон, който можех да поема.
Беше много.
Оказа се, че когато звукът се издига, също има дъжд. Чак сега се заслушах.
Добрите слушалки са като секс преди закуска - освежават и засищат.
Аз няма да закусвам. Удължа ли цветовете, те сами се преливат.
Лондонските улици ухаят на дъжд.
