Приятно прашно

Беше странна събота. Все още ме държаха вчерашните объркани визионерски емоции от джаза. Нямах време да задълбая в тях и да ги анализирам, а вече се бяха случили толкова неща само за една кафе пауза време. И този дъжд. Изглеждаше така освежаващо ободряващ, късах магданоз и мислено бях под капките, докато вдишвах събираната по улиците прах.

Скалдът изгоря, за да възпламени едно ново и непонятно спокойствие. Боите се изнесоха от четния етаж и вече скитосваха из града. Опитах да поговоря с тях, но по-ценно беше обратното дистанциране на пеещите фонтани. Доматите са миналото на лятото ми и бъдещето на лютеница, каквато ще помня с парчета сезал - опора на цяла люлка.
В кварталната железария няма сезал на парчета.

Една буря рядко идва сама, но обикновено си отива с блуждаещи погледи и пропуснати познанства. Игнорирам стената със светещи екрани и излизам навън. Опознавам надеждата дъждът да събере и частиците прах по моята рокля.