Цитрусови нощи

Une part de bonheur dont je connais la cause.

И един прекрасен ярък спомен от лятото миналата година, отвеждащ към цветния балкон на втория етаж. Закуска със свежи череши, набрани преди малко от дървото в двора. Така и не си спомням къде точно беше то като чисто визуална локация. Бях твърде заета да поглъщам всеки облак. Трябва да отида отново - да систематизирам, да си припомня. И тия птички. Как намериха да музикализират точно утрото. 
Умирали сами.
Всичко друго, но не и сама се усещах тогава.

Съкровена привързаност, трудна за определение, навярно по-скоро емоционална, отколкото рационална. Нима тя не е най-приятната. Споменът ме връхлита изведнъж, съвсем спонтанно, докато сладко хапвам кисели портокали в леглото. Едно от малкото удоволствия за втория вторник на месец февруари, портокалите в леглото. Имах добър приятел, който свързваше Коледа и мен с портокали и канела. Вече нямам този приятел. В купата, изоставена на нощния шкаф, има още портокали. Канелата е в кухнята.

Четох интересното становище, че изблиците на страст трябва да се контролират, защото съществува съответствие между духа на човека и Природата. Пуснете се да ми вярвате сляпо, че във вълшебната сутрин, към която ме върна среднощната консумация на плодове, между двете вилнееше пълна хармония. Пълна, изящна, а в същото време натоварена с ужасяващата мисъл, че скоро черешите ще бъдат изядени, слънцето ще се възползва от привилегията да ни погледа отвисоко и дори да ни зареже в израз на безинтересност, птиците ще са оставили двора без компания, а на тяхно място ще се чува тъжно ръмжене, с което автомобилът опитва да скрие вика "Чао, хармония!"
Възможно е аз да опитвам да скрия този вик, не автомобилът.
Така и не изядохме черешите. Но оставихме двора и прилежащите към него цветя и без нашата компания. Чудя се обаче защо беше нужно неизбежността на заминаването да ме дебне дори още там, сутринта, на втория етаж. Трябваше да ме остави да поседя и да помечтая. Тогава може би щях да изям черешите. А и никой не е загубил от мечти, нали?
Ами, не е - я вижте Алиса. Какъв беше там случаят, да наблегнем на думата, групираща мечта и сън: независимо как е задрямала девойката, мечтите са фигурирали. И тя все се загубва в някой момент. Даже и в 3D версията.
Моята Страна на чудесата не е при черешите.

<малка стая - ала цяла:
обзаведена със чувства,
смях и радост по стените
си висят като изкуства>

Тя е навсякъде. Стига само набралият черешите да е наоколо, за да продуцира чудесата.
Вселена у мен наркотична идея. Идея, представляваща цяла Вселена.
Ръчна изработка за закътана личност. Да не се излага на пряка слънчева светлина и да се съхранява с много обич.
Време е да доям портокалите. А утре за закуска - мечта/сън/спомен за череши. Съкровищата са пред нас, само още не са се събудили.

   
                                                                                                                14 февруари 2012