Безумни глупости или разум вместо тъмна бира. Било спорно дали колкото е по-тъмна бирата, толкова е по-силна. Dark моментът може и да се дължи на друго.
Мащерката (Thymus - от гръцки: смелост, сила, мисъл) е тревисто многогодишно растение с наситенолилав цвят и силен аромат.
Лилавият цвят и силното ухание на мащерката привличат отдалече.
Почти всеки бивш, настоящ или бъдещ (според зависи от времето и предстоящите за обнародване закони) сравнително редовен, че и транзитен употребител на ex-известната като "Столична компания за градски транспорт" безкрайно вероятно се е натъквал в някое от превозните средства на някой пътуващ Луд.
Днес, качвайки се на спирка № 1288, попадам и аз на такъв един умствено сходен случай. Как сходен ли - ами ей така, отклонен. От тези така отклонените, че всички дами наоколо правят физиономии. Коя от страх, коя от възмущение, коя от смесицата на двете. Физиономии правят и господата. Заканват се уж. Или и те се възмущават.
Предмет на внимание е Лудият с малка второстепенна роля. Направо почти поддържаща. С цялата си лудост, съставена от ограниченост, безнравственост и безсрамност, той си говори лудите фрази, които изненадващо излизат в пълна хармония с мъртвата тишина наоколо и снега, който успява да се шмугне при всяко неавтоматично отваряне на вратите.
Видите ли, най-близката врата не се затваря докрай. Човекът, ако изобщо има право като такъв да бъде разглеждан с оглед на отклоненията, прави простичка констатация, гласяща гореспоменатата реалност: "Тая врата пак не се затвори!" Последващият етап е звучно блъскане на вратата. По-последващ е механично отправяне на 7 възмутени погледа - от тия, за които ви разправях преди малко. Плюс още толкова, обаче неотправени. Само помислени. Те са от страхуващите се.
Идва ред за лудото слизане на опасния Луд човек (?). Някакви въздишки от негова страна. След това псуване на шофьора. Карал като идиот. Не го е срам да псува, ние сме обществени. Заедно със слизането му несвързаните постъпки се превръщат в тема на броя за част от пасажерите. Нали знаете - споделената мъка - половин мъка и преливане позитивно на енергия. Жизненоважно.
Обаче да ви кажа ли, или си знаете?
Шофьорът така кандилка съдържанието на автобуса, че ни заглеждат при изпреварване. Даже много е за псуване. Не бива псуван обаче. Мъжете ги мързи. Сигурно не им стиска. Лейдита - не е красиво жена да псува. Спестяват за по-красиви ситуации. А вратата е така измислено затворена, че влизат малки засилени снежинки, които се лепят по отворените очи и усти и оставят довелият ги вятър да те перне централно в лицето. Мен ме пращеше и в краката, понеже реших да изляза по симпатично къси панталони в тон с ботушите. Не бива тресната обаче. Всеки от аудиторията е обхванат от такова прекрасно безразличие към света, че просто се мръщи на снежинките. Другите да му мислят.
Дали му мислят? Мислят му, ама и те по същия начин явно.
Защото никой не побутва вратата повече.
Возим се до края в този наситен с нелилави тонове въздух. До Края. Не сме разбрали Лудите въздишки, няма и да ги разберем. Не заслужаваме. Те са просто проявление на сложно отклонение. Умствено отклонение. От норми на общоприети порядки.
Конституция на Република България (извлечение):
Чл. 30. (1) Всеки има право на лична свобода и неприкосновеност.
Чл. 37. (1) Свободата на съвестта, свободата на мисълта... са ненакърними.
Какво е да си нормален? Да не си странен и луд. Нали? Дали? Да. Едва ли. Не.
Наречете го демократичност.
Мили деца! Мащерката придобива
светлината
на спектъра на дъгата
на очилата,
през чиито стъкла се осмелите да я погледнете!
No comments:
Post a Comment