Пътешественици

Перката на самолета примигваше, 

докато в ухото звучеше половинчата молба да не си отивам.

Промених се и излетях. 

Не бих повярвала в обратната призма на времето. 

Осмозата обаче е правопропорционална и връщане назад няма. 

В принципите, които Оскар Уайлд отрича, 

гледането до по-скоро е необратимо като изгрева над хребета. 

Стъклото е замазано и се затваря, и кара очите да се затварят. 
Дойде стюардът и се наложи да се вдигнат вкупом

Гравитацията не е калибрирана 

според цветовете отвъд обозримия хоризонт, 

макар обозримостта да е заложена в него изначално. 

Поне душата все още се държи в границата на вдъхновенията, 

които получаваш, когато колористът ти е в неплатен отпуск. 

Връзката е сложна като следлозите на унгарски,

защитени от мекия глас на сочна вяра из невидима наивност. 

Нежните облаци в пухкав пастел не са нощта на Фицджералд, 

ала ускоряват биенето на камбаната. 

Мястото за качване с разкривени букви приканваше
да се отнасяш с Нея така, както искаш тя с теб. 

Първо съвсем се отнесе,
после дойде ремонтът, 

после си казахме нищо,

после обухме бермуди в черен камуфлаж, 

после издирвахме течаща вода, 

после ни сполетя полет в симфонията, 

после сенките умряха от светлината и преминаха нивото под погледа, 

после се удавих в ликуид дръм енд бейс, 

който получих на творческа работилница по писане преди много луни. 

Смисълът на нещата е в счупения цип, 

ципът на черния камуфлаж обаче така и не се счупи. 

Момчето със скъсани обувки го посочи 

още преди да замине за Англия. 

Оттогава ме крепи вярата, 

че отново ще има пижами по Коледа и циан без бляскави частици. 

А какво крепи вярата? 

Момчето със скъсани обувки, което замина за Англия. 

Все така ги подбираше. 

Пътешественици

сХемингуей

  

Днес искам да съм златна авлига

Да препускам над жицата и да не се страхувам от тока по нея

Стоя и гледам като по лирика изгрева

Макар вече да не умея фокус в слънцето без магия

Нишката в последователността на буквите 

Е измамно небе като мозайка на дъното на басейна

Мозайката не залъгва никого, но аз лъжа себе си

Да лъжеш себе си е най-дълбокото на водоема

Не зная дали буква надолу променя фриволността на лъчите

Само вярвам, че любовта към прави редове се споделя

И в жаждата към сюрреализма преди дигитални схеми

Останките на пиршеството и sub-ът на битието 

Не са клетва за вричане във вярност към океана

Нея си я загубила преди години и го знаеш

Целувки сауър

Разбити белтъци по рамото

Остава си сàмо то

И се лекува с морска сол или шелтър против комари

Докато нощта падне с пепел и утрото о/стане небезрадостно

Се претълкулва цял спектакъл 

С обострени поддържащи роли

Стихията на въздуха днес отнася шума на колите от улицата

Но хаосът в нервните окончания 

Допълва черния бунт на дланта ми

Някои източни сънища 

Са по-хубави в тъмното

Но за други просто няма настройки на светлината

През призмата

Велико ухае тази сутрин

На дъжд и на детство

На топъл хляб

На неизбежност

На нежност

Ако прилепя за миг мигли открито 

Бих искала да се размина 

Без пуловер и с малка 

Прозрачна пеперуда с крило в косата

 

Защо ли

Като малки не учат, че няма прозрачни пеперуди?

Ако не затворя очи, блуждая в тъмното 

Половин крачка до насипните камъни на стадиона

Ни плът/Ни цветове

Тогава избирам пуловер по материя

Сетивата се познават от сутринта

Но се припознават нормативно още вечер

Когато се престрашиш да издишаш на балкона 

И да оставиш киното на хора, броящи изкуства

Имам само едно, абстрактното

Прощалното слово

На дамата с хортензиите

Може да отсее химията

От всяка велико ухаеща сутрин

Линията на живота

Има ги дни
Толкова хубави
Че знаеш
Ще се балансират
Нюанси на хоризонта

Днешният ден
Е само толкова хубав
Да, зная
Заслужен такъв
От двайсет години

Цвят, смях, без страх, смут
Запържени и забъркани
За витамини
С пресен лук преди
И след алкохола

Музиката спира
За наслада на картината
И да видиш
Дланта, в нея
Линията на живота

Приятно прашно

Беше странна събота. Все още ме държаха вчерашните объркани визионерски емоции от джаза. Нямах време да задълбая в тях и да ги анализирам, а вече се бяха случили толкова неща само за една кафе пауза време. И този дъжд. Изглеждаше така освежаващо ободряващ, късах магданоз и мислено бях под капките, докато вдишвах събираната по улиците прах.

Скалдът изгоря, за да възпламени едно ново и непонятно спокойствие. Боите се изнесоха от четния етаж и вече скитосваха из града. Опитах да поговоря с тях, но по-ценно беше обратното дистанциране на пеещите фонтани. Доматите са миналото на лятото ми и бъдещето на лютеница, каквато ще помня с парчета сезал - опора на цяла люлка.
В кварталната железария няма сезал на парчета.

Една буря рядко идва сама, но обикновено си отива с блуждаещи погледи и пропуснати познанства. Игнорирам стената със светещи екрани и излизам навън. Опознавам надеждата дъждът да събере и частиците прах по моята рокля.

На хамака в градината.

Да Живее.

Още една прегазена мъртва котка
Черните ми високи ботуши свършиха чудесна работа
Не исках да мия калта от разтичащата се земя на погребението
Прибрах се у дома, а тях сложих в голям плик
Него подпрях
В малката баня

Кой няма нужда от две бани, когато живее сам

По пътя днес нямаше котки
Страх ги е от слънцето и се спотайват
Трябват ми обувки и ги търся по брулени хълмове
Видях големия плик в малката баня, калта е засъхнала
Не искам да я отмивам
Спомен е
Не за котката. За дядо ми.

За да е жив споменът, изхвърлих ботушите

После заминах за Англия.